И от Ботев ли да се откажем?

0

И от Ботев ли да се откажем?
След повече от 142 г. след героичната кончина на Ботев, можем да правим всякакви равносметки и да изказваме всякакви мнения за него, за неговото битие, за неговите идеи и смърт, за прекрасната му поезия, за страстната му  публицистика и революционно му дело.

За Ботев са изписани хиляди, много хиляди статии, материали, изследвания, разбори, книги и т.н.

И има всякакви мнения – от „осанна“, до „разпни го“. „Присвояван“ е от всички политически и идейни направления в българския обществен живот.  Какви ли не хвалебствия за неговата поезия, патриотизъм и революционна борба са изписани? Какви ли не недомислици и мнения, носещи характеристиката на ругатни са изречени? За какво ли не го обвиняваха и обвиняват? Какви ли не измислици за смъртта му не съчиняват? Вече има и друга тактика – бавно и постепенно изличаване на идеологията на Ботев, неговите виждания за социалното освобождение. Това днешните неолиберални глобалисти правят чрез различни политически и образователни механизми, чрез редица отпадания от учебните програми, чрез премълчавания в публикациите в печата и в научната литература. Тези отпадания и изличавания на творби на Ботев са бавни и постепенни, приличат на отлюспване, люспа по люспа на отделни идеи,  позиции и произведения на Ботев. Този бавен процес, по аналогия с отлюспванията на СДС, можем да го наречем и отлюспване.

* * *

Ботев като национална светиня

Независимо от измислиците, обидните квалификации и ругатни, Ботев си остава национална светиня,признавана от почти всички, почти идол, личност с величина не по-малка от Левски. И съвсем не случайно поетът Христо Кърпачев написа в своето стихотворение-песен  „Земята на Ботев и Левски“. Именно България е „Земята на Ботев и Левски“. И няма патриот, родолюбец, обективен историк и разумен политик, който да не отдаде значимото на двамата великани на българската история. Не можем да не признаем правотата на мнението на известния в миналото български социалист Георги Бакалов (1924 г.) „Ако за някого с най-пълно право може да се каже: „Той не умира!“ – това е именно Ботев, който днес е по-жив от всеки друг път“.

Да, Ботев е крайно актуален и днес.

Ботев е тачен, особено на 2 юни. Тачен е като поет и като патриот. Млади родолюбци се движат по пътя на Ботевата чета. В училище се изучават негови знаменити и прекрасни стихотворения. По стените на училища и културни институции могат да се видят портретите на Ботев. Ботев е превеждан и издаван в чужбина.

Първо. Ботев е ненадминат български поет. Поетическото му творчество е малко по обем, но е ненадминато по образност. Да си припомним:

„Настане вечер – месец изгрее,

звезди обсипят сводът небесен;

гора зашуми, вятър повее, –

Балканът пее хайдушка песен!“

Поетическата гениалност на Ботев е оценявана от всички литературоведи, литературни критици и т.н. Каквото и колкото да се напише за поезията му, все ще е малко и недостатъчно. Той е единственият българин признаван, предимно в поезията, като гений. Но може би най-точна е оценката на Пенчо Славейков: „Малко е поетическото наследство на Ботева, но голямото наследство от другите не може да се мери с неговото … Той е надрасъл времето си, и само ранната му смърт побърка да го имаме в пълния разцвет на таланта. Докато Каравелов и Славейков (П.Р. Славейков – бащата на Пенчо Славейков – б.м.) са се вдъхновявали изключително от служене роду си, Ботев излиза далеч пред тях, и от служене роду си премина преко на служба изобщо у рода человеческого.“ Следователно Ботевата поезия е ценна не само за българския народ, а и за човечеството.  Но не по-малко точен е изводът на Тодор Павлов: „Христо Ботев е класическа манифестация на творческите национални и социално-революционни и културни сили на българския народ.“

Второ. Ботев е ненадминат български народобюбец. Той е на страната на българския народ и против чорбаджиите и духовенството. Но не само обич към бедстващия народ, а и към неговото минало, нрави и обичаи, т.е. той е патриот. В полетата и горите на Балканския полуостров „живѣе такова многочислено племе, което има своя история, свой характеръ и свои нрави и обичаи, което е трудолюбиво и способно за развитие (к.м. –А.И.) и за политически животъ и което рано или късно ще да изяви своето сѫществуване и ще да потърси своята изгубена и потѫпкана свобода“. Българският народ за Ботев е трудолюбив, с „яки и напукани от труд ръце“. Той определено счита, че нашият народ притежава необходимите нравствени и материални сили за да сломи сам „турския деспотизъм“. Ботев е уверен че ние като народ не трябва да чакаме освобождението си отвън,  скъсването на „петвѣковнитѣ рѫждясали вериги на робството“, а сами да си помогнем. Не бива да „чакаме ту Русия да се умилостиви и да дойде да ни избави, ту Сърбия да се реши и да ни помогне, ту Гърция да се убеди и да ни придружи, ту самъ Богъ да слѣзне отъ небето да ни даде умъ и разумъ…“

Тази негова любов към народа е тясно свързана с омразата към неговите душмани – чорбаджийте. В своите стихове, фейлетони и статии той жигосва силно чорбаджийството. Най-подигравателен е образът на чорбаджията Кир Михалаки в изваденият от учебните програми фейлетон „Това Ви чака! (Ако не е истина, не е и лъжа)“. В своето творчество и революционна дейност Ботев  поделя чорбаджиите на „мирски и духовни“.

За него църковната самостоятелност не е решение на главната задача на историческата епоха. Той явно се обявява против „царе, папи и патриарси“. Придобиването на църковната самостоятелност за Ботев има подчинено значение. Той пише: „Въпросът се реши само за духовенството, а за народа ще се реши само когато той остане без духовенство.“ И защо ли се чудим, че Ботев не го обявяват за светец? Той е безбожник (т.е. атеист) и противник на привилегиите на духовенството. Ботев е не само и просто патриот, а предимно човеколюбец и българолюбец.  26 юни 1875 г. пише в писмо до приятеля си: „Драсовь! преди всичко трѣбва да сме човѣци, после вече българи и патриоти.“

Ботев не само обича своя народ и е готов да жертва живота си за него, но и прави саможертва. Но самият той е „въплъщение на онова самобитно в българската душа, което се крие само в колективното цяло – народа“ … „душата на поета и на народа … са една съшност.“ (Антон Страшимиров, 1922 г.). Самият Ботев спокойно може да бъде определен като, а и в действителност, един от хъшовете, част от българската революционна емиграция.

Трето. Ботев е голям български революционер, борец за свобода. Той е привърженик на революцията като средство за ликвидиране на националния и социалния гнет. Поезията на Ботев е насочена към революцията, освобождението от османското потисничество, правилно определено от Ботев като робство. Свободата за Ботев е политическа (национално освобождение) и социална (освобождаване от потисничеството на чорбаджийте и душманите). Той пише на Драсов на 12 април 1875 г. „Нашата революция трѣбва да се сѣе въ народа, а не между чорбаджиитѣ“. Неговият призив е:

„Вдъхни секиму, о, боже!

любов жива за свобода –

да се бори кой как може

с душманите на народа“.

Ботев еволюира във вижданията си за свободата и за отделните народности. Първоначално той нарича турците „варварско племе“, но през 1875 г. определя турците като: „турския измъчен и потъпкан народ“ и този народ може да се включи в борбата срещу потисничеството и за свободата стига „да се откаже от своя фанатизъм и, без да обръща внимание  на религиозните и национални разлики, които съществуват между него и нашия народ, поиска да се съедини с нас, за да се отърве от общия враг.“ Ботев не е националист, не е шовинист, не поставя и не провъзгласява българско превъзходство над другите народи, а е истински патриот, човек който обича своя народ, бори се за свободата му, но не пренебрегва другите народи и техните стремежи за социална свобода. Той е за освобождаване и на другите балкански народи. В неговата публицистика се пропагандира братството и свободата между народите: „Братският съюз на освободените племена и народи ще да даде на всеки един свой член належащото му място на Балканския полуостров“. Ботев е враг на фалшивия български патриотизъм:

„Патриот е – душа дава 

за наука, за свобода; 

но не свойта душа, братя, 

а душата на народа!“

А това е ярко  послание и към съвременните патриотари, които за власт, облаги и т.н. пренебрегват интересите на народа.

Ботев е не само за национална свобода, а и за социална свобода и въстание (революция) на бедните и обезправените народни слоеве. Той отправя призив към бедните: „Ако биха попитали гладните, то моя рецепт е възстание против днешния обществен строй. Съсипете тая йерархия в човечеството и ще видите, че ще се унищожат причините на нашите страдания.“  За него е присъщо внимателното вглеждане в живота и определяне на истинското състояние на нещата. Той е наясно, че: „Всичкитѣ сиромаси работници отъ каквато и да сѫ народность, дето и да живѣятъ, сѫ братя помежду си, братя по страдания и по мащеха сѫдба. Потъпкани и ограбени отъ правителствата и богатитѣ, работницитѣ, ако и да се трудятъ до изнемощяване, пакъ нѣматъ що да ядатъ, пакъ живѣятъ по-зле и отъ скотоветѣ.“

За Ботев свободата е необходимост за развитие на народа. За развитието на една личност и за цял народ е необходимо достигне „… нравствено и материално благосъстояние, преди всичко е потрѣбно, такова едно условие, което се нарича свобода;“

Четвърто. Идеологията на Ботев е сред най-прогресивните в Европа. Философските и политическите възгледи на Ботев са развити в неговите статии, в неговата публицистика, най-вече в статиите му в „Дума на българските емигранти“ и „Знаме“. Идейният образ и философско-социологическата същност на публицистиката и поезията на Ботев се определят не от отделно взети думи и фрази, а от цялостното му творчество и революционна дейност. Той е революционер-демократ. По своите философски възгледи е материалист и атеист. Тези негови възгледи са повлияни от руските революционни демократи, предимно от тези на Чернишевски. Философските възгледи на Христо Ботев, както сполучливо посочва Асен Киселинчев (1949 г.) „представляват най-високата точка, до която можеше да достигне нашата научна прогресивна материалистическа и прогресивна мисъл до Освобождението.“ Той е идеолог на народната революция, на радикалния преврат в обществото. Тези негови идеи са много по-ясни, по последователни  и много по-крайни от тези на неговите съвременници (Хр. Кабакчиев, 1915 г.).

В навечерието на Освобождението в българското национално-освободително движение има оформени две главни течения: умерено демократично, отразяващо и възприемащо тогавашните радикални възгледи, водено и вдъхновявано от Л. Каравелов; революционно – с доста белези на социално-утопично, водено и вдъхновявано от Хр. Ботев. В своите философски и социологически възгледи Ботев свързваше политическото и социалното освобождение. За него бе недостатъчно само националното освобождение. Той работеше и за социалното освобождение на българите от гнета на чорбаджиите и търгашите.

Силно влияние върху идеите и възгледите на Ботев са оказали и европейската свободолюбива мисъл и най-вече френските социалисти-утописти. Някои от неговите идеи са повлияни от идеите на Великата френска революция. Такъв е случаят с признаването на Бога на разума. В „Моята молитва“ той отрича бога, на който се кланят калугери и попове, богът на безчестните тирани. А е за друг Бог.

„А ти, боже, на разумът,

защитниче на робите,

на когото щат празнуват

денят скоро народите!“

Ботев разбира, че обществената система не е добра, че злото превъзхожда доброто.

„Тъй върви светът! Лъжа и робство

на тая пуста земя царува!

И като залог из род в потомство

ден и нощ – вечно тук преминува.

И в това царство кърваво, грешно,

царство на подлост, разврат и сълзи,

царство на скърби – зло безконечно!“

В това грешно и кърваво царство „на подлост, разврат и сълзи“ трябва да се промени и преустрои. И към поетичното, добавя публицистичното: „Сегашният обществен ред, който създава безмерно богати и безмерно сиромаси люде  …, който допуща да има султани и капиталисти, е изворът на страданието и на турците и на българите.“ Нима тази Ботева мисъл не е актуална и днес, в началото на XXI век! Та нали сега общественият неолиберален ред, непрекъснато разтваря ножицата между богати и бедни.

Пето. Ботев е социалист-утопист. Той е великият предтеча на социалистическите идеи у нас (Г. Бакалов. Христо Ботев социалист, 1919 г.). Той пръв в българската публицистика излага утопичния социализъм. По същество Ботевите идеи предшестват организираното развитие на социалистическото движение у нас. Г. Бакалов справедливо разкрива, че Ботев принадлежеше към една формация на социализма, предшестваща тази на научния социализъм, която е до известна степен съчетание на утопичния с научния социализъм. А Асен Златаров (1926 г.) посочва, че Ботев „носеше в своите разбирания много от идеите на утопическия социализъм“, а акад. Михаил Димитров (В: Личността на Ботева. Критически преглед. София, 1938) го определя като духовен син на утопичния социализъм. Ботев е утопист, понеже в България няма развит капитализъм, а страната е в предимно феодално-поземлени отношения и с развиващо се занаятчийство. Ботев вижда социалистическите начала в „останките на патриархалността.“ Пролетариатът е в зародиш. Като такъв някои разглеждат хъшовете в Румъния.  В идеите на Ботев се смесват материализъм и идеализъм, смесват се патриотизъм и утопичен социализъм в някаква особена висококачествена сплав. Ботев е познавал комунистическия манифест, вероятно и руския превод на Капитала на Маркс. В своята публицистика той никъде не се позовава на Марк и Енгелс, но и никъде не им противоречи.

Той многократно, от множество дейци на БСДП (т.с.) е определян като предтеча на социализма в България. Като такъв го признават Димитър Благоев, Христо Кабакчиев, Георги Бакалов, по-късно Тодор Павлов и множество други членове на социал-демокрацията и комунистическото движение, но и множество изследователи-ботеивисти. Само сегашното ръководство на БСП, като че ли се срамува явно да каже пред обществото, че именно Ботев е предтеча на социалистическото движение в България. Може би сегашните дейци на БСП не са изучавали внимателно публицистиката на Ботев!

Деидеологизацията и оплюването на Ботев

Деидеологизацията е процес на премълчаване на философските и социологическите му възгледи, тяхното принизяване или деформиране, както и неговия принос в българската култура и история. Това става чрез бавно и постепенно изличаване от националната памет на определени негови идеи и характеристики на творчеството. И то предимно чрез политически, научни и журналистически деформации на ролята и мястото на Ботев в нашата литература и в нашата история и/или премълчаване и изваждане от учебните програмите в училище на неудобните на соросидните неолиберали лирични произведения със социална тематика, както и статии, фейлетони. По такъв начин в обществото и най-вече сред младежта се  формира изкривен и непълен образ на Ботев.

Историческата и обществената оценка за Ботев като патриот, поет, революционер, социалист, за неговия характер и личност, са твърде разнолики. Те най-често са подплатени от невидими на преден план идеологически мотиви и преценки. Като цяло никой или почти никой, а може би и малцина смеят публично изцяло да отрекат Ботев. Повечето политически партии и движения се стремят да използват славата на Ботев. И много от тях го обявяват  „за свой“.  Какво ли не е изписано за личността на Ботев. Определяли са го с епитети от „гений“ до „вагабонтин“. Но има и определени политически направления, които го отхвърлят почти изцяло. Това са предимно двете основни политически партии, формирани в страната след Освобождението – новопръкналите се „консерватори“ и „либерали“.

Консерваторите са наследниците на чорбаджийте и изразяват техните виждания. Няма как те да харесват и да одобряват техния „душманин“ Ботев. Известна е отрицателната позиция на Григор Начович за Ботев. Повсеместното отричане на Ботев продължава чак до Втората световна война. През 1939 г. се повява книга на някой си Макдъф: „Чий е Ботев? Нравственият лик на тая зловеща личност. Ботев или Левски е героят на България?“ Макдъфовото отрицанието достига до това, че обявява физиката на Ботев като носител на: „тъмни и необуздани животински страсти“; че Ботев имало „страхливост, лицемерие и дезертьорство“; посещава кръчмите, „където се събира калта на човечеството“; Ботев имал за цел „затриване“ на четата и т.н.

Либералите, които в по-голямата си част са бивши поборници за свобода (т.е. хъшове), с умерен тон отчитат достиженията на Ботев като поет и патриот-революционер, но поставят явен акцент върху редица „отрицателни“ страни и характеристики на Ботев. Значими в това отношение са негативните оценки на бившите хъшове и интелигенти, превърнали се след Освобождението в порядъчни и „солидни граждани“ на България. Захари Стоянов, в биография на поета, твърди за Ботев, че: “ние нямаме работа с човек, който да е живял живот човешки, който да е бил поне един ден нормален, който да се огрижил, варил и калил в обществения процес“; че в Бесарабия Ботев „никаква книга не е взимал в ръцете си за прочитане“; че той е авантюристична натура, неспособна за уседнал живот и др.. Особено характерна е оценката на криещият се от турците в женски дрехи апостол (Стоян Заимов), когато Ботев върви напред срещу турците с униформа и сабя в ръка. Заимов определя Ботев като „един опасен авантюрист, от типа на обикновените букурещки вагабонти“.

В тази либерално-консервативна група  се нарежа и Иван Вазов, за който Ботев „ е една типична самобитна личност. Смес от ярки контрасти, светлини и сенки, у него крайностите в хубавото и грозното се прекосват, сюблимните чувства на трубадур на свободата братуват с най-безнравствените житейски правила“. Той (1892 г.) определя написаното в стихотворението „Моята молитва“ като „дебелашко и ненужно богохулство“.  Явно синът на чорбаджия, осмян от Ботев като поет, не може да му прости.

За българските анархисти Ботев е последовател на Бакунин и Прудон, отрицател на съществуващия обществен ред. Те „отлюспват“ голяма част от идеологията на Ботев и поставят само акцент върху  образа му на противник на частната собственост и противник на държавата и властта, на „царе, папи и патриарси“ (И. Правдолюбов. Христо Ботев не е марксист, 1933 г.)

Противоречиво е отношението на фашистките организации и политици към делото на Ботев. Те вземат на всеоръжие неговият патриотизъм, като го представят за основа на своя национализъм, фашизъм и национал-социализъм. Тези профашистки и фашистки организации, и предимно техните лидери, представят Ботев в българското общество като фашист, ратник и легионер.  Фашисткият министър на народното просвещение във Второто правителство на Богдан Филов и в правителството на Добри Божилов (завеждащ катедрата по българска и славянска литература) проф. Борис Йоцов забранява честването на Христо Ботев. А той като учен е специалист по Българското възраждане и новата и най-новата българска литература!

Съвременните български неолиберали и евроатлантици (съвкупни соросоиди) деидеологират Ботев като премълчават част от поезията и почти изцяло публицистиката на Ботев. Съвсем тенденциозно съвременните български „евроатлантици“ се стремят от образованието на децата, от народната памет да изчезнат социалните и политическите мотиви в творчеството на Ботев, развити не само в поезията, но и в неговите фейлетони и статии.  Ботев е критик на западноевропейския модел на обществото. Е, как българските „евроатлантици“ да обичат Ботев, след като в неговото творчество той ясно разкрива дълбоката нелицеприятна същност на западните либерални общества. На 3 май 1876 г. във в-к „Нова България“ той пише: „Ние знаемъ твърде добре, че въ Европа, която се гордѣе съ всѣкакви „богоугодни” и „человѣколюбиви” учреждения и въ която има съставени общества даже за състрадание къмъ животнитѣ, — въ тая сѫща Европа е сѫществувалъ и сѫществува заговоръ противъ освобождението на южнитѣ славяни и въобще противъ свободата на всичкото човѣчество; …“ (к.м. – А.И.)

Много често в съвременната действителност Ботев го игнорират, премълчават (т.е. „отлюспват“), изтриват от националната памет заради „Символ-верую на Българската комуна!“. Това е характерна черта на съвременните комунистофоби и русофоби. Ботев не е бил марксист, но той застава решително в защита на борбата на парижките комунари. Парижката комуна е имала значим оттенък в средите на българската интелигенция от Възраждането.  Доминирало е отрицанието. Дори Екзарх Йосиф (т.е. Лазар Йовчев) в сп. „Читалище“ пише: „Господ да запази земите ни и отечеството ни от подобни човеколюбци (т.е. парижките комунари – б.м.)“. А в списание на Христо Г. Данов парижките комунари са наречени „парижки багабонти“. И съвсем естествена е обратната реакция на Ботев, в защита на комунарите и техните идеи.

Има и нещо повече, не само символ-верую, нещо, което се премълчава и подценява от изследователи и публицисти. Това нещо е, че Ботев подкрепя Интернационала„цельта на който е да съедини всичкитѣ онеправдани работници въ едно разумно и съзнателно цѣло, за да могатъ съ общи сили да се отърватъ отъ своитѣ изедници и мѫчители — царе и капиталисти — и да си добиятъ неотемлимитѣ права на всѣки човѣкъ да живѣе свободно и да се храни съ собствения си трудъ (к.м. – А.И.), безъ да бѫде принуденъ да храни разни паразити, които си сѫ присвоили правото да бѫдатъ господари, и като такива — да живѣятъ на готово безъ да работятъ.“ А нима тази мисъл на Ботев не е  актуална и сега, в съвременни условия? Нима и сега няма „разни паразити, които „са си присвоили правото да бъдат господари“?

Интересно и валидно и за сега е разбирането на Ботев за политическата пропаганда. Той посочва, че духовната дейност на водачите е да правят „политическата пропаганда, т. е. да се съобразяватъ съ живота, съ стремленията и съ потрѣбноститѣ на народа и да не бѫде вече науката за наука, изкуството за изкуство …“ Главното е равнището на живота, на потребностите и интересите на народа. Именно това сега съвременните български политици пренебрегват. В тяхната политика не прозират действителните интереси на народа, а предимно личностните им егоистични интереси, интересите на мутроолигархическия бизнес.  И това е главната причина да го деидеологизират.

Главният белег на съвременното отказване от Ботев е в сферата на образованието. В учебните програми по българска литература изчезнаха повечето публицистични произведения на Ботев, редица от неговите фейлетони, писма. В обучението по история вече има акцент само на дейността на Ботев като патриот и участник в политическите събития преди Освобождението. Появиха се дори измислени публикации, че Ботев не бил писал „Символ-верую на българската комуна!“, че Ботев не бил убит от турците и т.н.  По същество върви бавен, почти незабележим процес на отлъчване на Ботев от българската история и литература. И разбира се, това не се прави пряко и лично от Сорос, а добре платените „колониални“ чиновници, т.нар. „експерти“ от образователното министерство, отделни историци и литератори от СУ „Св. Климент Охридски“, Нов български университет, Югозападния университет и редица журналисти.

В съвременната епоха, бавно и постепенно в полето на забравата са оставени идейните, политически и социални основи на дейността на Ботев. Бавно и постепенно от народната памет се премълчават и изличават идеите на Ботев. Съхранява се само представа за значимостта на неговата поезия и неговата позиция на български патриот. Вярно е, че конкретната историческа задача на българите по времето на Ботев и Левски е развитие на патриотизма и националното освобождение чрез революционна борба. Но това не значи, че не имало класи (чорбаджии и сиромаси) и че не е имало нужда от социална свобода.

* * *

В заключение, в съвременни условия е актуална не само поезията на Ботев, но и неговата публицистика, а тя е национално и социално ориентирана.   Нека съвременните съдници на Ботев да се огледат първо в себе си. Да проверят дали те самите са безгрешни и тогава да изваждан на преден план отделни незначителни случки и факти от живота и дейността на Ботев. И то извън контекста на историческата епоха. Ботев загива само на 28 години. И най-после трябва да си припомним какво е казал за него един друг пренебрегван днес български великан – Любен Каравелов. Той е казал за Ботев: „млад е, неопитен е, но той човек е гений, а на такива хора и историята и човечеството прощават“. Младежките му буйства и прищевки отдавна са простени. Остава величието на цялостната Ботева личност. И на нас, простосмъртните, ни остава не само да се възхищаваме от неговата гениална поезия, но и да вникнем в неговите идеи и дело и да се стремим в съвременните нови условия да отстояваме определени заложени от него принципи. Ботев е знаме на българския народ и това знаме трябва да го пазим.

Времето се променя, променят се и обществата. Сега обществените потребности в България са различни от Ботевата епоха. Но идеалът на Ботев остава. И от него няма да ни откажат и няма самите ние да се откажем. Той е трън в очите на съвременните неолиберали-глобалисти и евроатлантици. Днес са променени методите, средствата и хората, които работят за постигането на идеала. Сега в обществото борбата е не толкова за политическо и национално освобождение, а за политическа свобода, т.е. демокрация без олигархия и мутри. Но остава и Ботевия идеал за социална свобода, за по-добър живот на обикновените хора (сегашните сиромаси, т.е. работещи бедни и безработни).

Автор: Анко Иванов – д-р по философия
Източник: Политкомент

Сайта не носи отговорност за написаните коментари

Loading...

loading...

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here