И в Македония през 50-те учеха висше по наши учебници

0

И в Македония през 50-те учеха висше по наши учебници
През петдесетте годени на миналия век ние – студентите по биология в Софийския университет, имахме късмета да общуваме с професори, доценти, асистенти, които бяха хора с широка обща култура, много знания, с приноси към развитието на биологичните науки и с безспорен педагогически усет.

В тях личеше големият стремеж да ни приобщят към науката не само в студентските ни години, но и за цял живот, нещо, което те постигнаха.

Един от тях бе Георги Козаров. Той четеше лекции по зоология на безгръбначните животни. Не бе от блестящите оратори, но лекциите му бяха интересни и придружени с новости, които още не бяха намерили място в учебната литература.

Готвеше учебник, но не бързаше да го издава – учихме по запискате си и по препоръчания от него учебник „Зоология безпозвоночних“ на Догель – чудесно пособие със световна известност, още в оня времена претърпяло много издания.

През 1958 г., вече завършил висшето си образование, успях да си купя току-що излязлият и бързо изчерпващ се труд на Козаров -„Безгръбначни животни – част I“. Някъде към втората половина на шестдесетте години мой познат ме помоли, ако го имам, да го дам на племенницата му, която не знам защо, записала биология

в университета в Скопие, където не признавали никакъв друг учебник по зоология на безгръбначните, освен този на Козаров

Услужих, момичето си взело изпита с отличен, нямало проблеми – тогава в Скопие и преподаватели, и студенти, говорили на езика, на който е написан Козаровият учебник, т.е. на дядовия и бащиния си език. Тогава…

Козаров често беседваше с нас – крьжочниците от студентския кръжок по зоология на безгръбначните, на който бе научен ръководител. Като събеседник бе обаятелен. Така ние научавахме неща, които в лекциите нямаше възможност да засегне.

Една вечер след кръжочни занимания ни покани нас, няколко студенти, както каза „на раздумка“, в кабинета си. Беше малко след б часа вечерта. Увлякохме се – и ние, и той. По едно време се сепна, по гледна часовника си и разтревожено попита: „Колеги, вижте колко е часът. Моят часовник изглежда е спрял“. Погледнахме, станало вече посреднощ!

Козаров посърна, въздъхна и рече: „Свършено е с мен!“

Уплашихме се – да не би нещо със здравето – не, здрав бил, но… „Абе, в къщи решиха да ме откъснат за няколко часа от науката, за да си отдъхна. Взеха ми билет за опера, цяла година не съм ходил, заедно със семейството трябваше да съм на представлението, ей там“- и посочи новата сграда на операта, която се намираше на петдесетина метра от къщата, седалище на катедрата по зоология и приспособена за лекции и лаборатории занятия.

Веднага предложихме вкупом да отидем до дома му за да смекчим неминуемата кавга. Отказа: „Ще се справя някак си!“ и допълни с вече ведра усмивка:

„Но чудесен разговор стана, нали, колеги?!” Шумно и радостно се съгласихме с тази точна оценка. / Никола Близнаков

Сайта не носи отговорност за написаните коментари

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here