Васил Михайлов: Духът започва от семейството, от учителя, от театъра, от песните, които баба ти ти пее

0

Българската духовност бяга в чужбина. Много ме е страх за това кои напускат и кои остават и дали се връщат. Това каза в интервю пред Диана Любенова в предаването „Тази неделя” по bTV легендата на българското кино и театър Васил Михайлов.

„Чувам, че учителите, за да доведат учениците на театър, една част от тях искат комисиона. Побърквам се от това бе, ей хора! Мен учителите ми по литература са ме направили актьор и всички, които познавам. Те правеха драматизации на произведенията, които учим, за да ги научим. Те и музикантите са ни направили хора на изкуството. Не ги водете само на „Железният светилник”, защото го учат. Научете ги да ходят на театър. Иначе никакъв дух няма да има“, призова той.

Духът започва от семейството, от учителя, от театъра, от песните, които баба ти ти пее, категоричен беше Васил Михайлов.

Ето и целия разговор с актьора:

– Вие сте от онова поколение актьори, за които актьорската професия е била и е високо хуманна. Напускало ли ви е някога през времето това усещане, че правите нещо толкова значимо и важно?

– Само няколко пъти съм усещал това, за което става на въпрос – сливането с персонажа и отзвукът от публиката е такъв, че аз съм стоял зад кулисите, рева и не мога да изляза на сцената. За една камерна пиеса, която играехме с Йоана Попова 27 години, хайде да не бием рекорда, по-малко е – 23-24 години, и за Георги Димитров, когато играх тук в спектакъла „Дяволския кръг“. Искам да кажа, че само няколко пъти съм усещал, че се докосвам до…. Във всички други ситуации е професия, рутина, темперамент, нагласа. Аз обичам да съм весел, както виждате, говорихме си глупости преди това, за да се насъскам. Така правя и за всеки спектакъл. По този начин е празник, то си е празник. Артистът трябва да бъде изкъпан заради партньорките.

– Какво правите преди спектакъл, имате ли ритуал? Идвате много по-рано от всички, както се разбра.

– Достатъчно по-рано, даже вече не си ходя в гримьорната, защото имам проблем с изкачването на стълбите. Няма да издавам такива кухненски истории, но казах – обичам да съм весел, независимо на каква цена. Аз съм разказвал виц на сцената дори в момента, когато петте момичета в „Утрините тук са тихи“… Жалко, не сте гледала това представление, аз като си видя плаката, и ме избива на рев. Излизаме с един асансьор и когато спрем, най-старшата от тях казва: „16, другарю старшина“, тоест немците, срещу които съм ги повел, не са двама, а 16, откъдето почва трагедията. Но докато излизаме с асансьора, аз им казвам някой много тъп или глупав виц, за да ги насъскам, и те понеже се хилят, докато излизаме, а там горе трябва да бъдат трагично, всички са с много изкривени физиономии. Понеже ще говорим за „Аскеер“-а, сега на Милен Миланов, нашия шеф, едно време аз бях шеф, но му отстъпих, защото започнах много да играя  и не можех да смогвам, как ние 4-5 души играхме жени. Защо играхме жени, не мога да си го представя и да си го обясня, извинявайте. И талантливи хубави актьори, които ги обичам, но дебели, играят дебели жени. Еми не е хубаво това. Но и аз съм играл жени много по-рано и не помня въобще защо играхме. Само виждах, че голямата ми капела ей така правеше – на запис после, от смях. Играл съм и Снежанка веднъж.

– Значи комедията изобщо не ви е чужда.

–Не, не ми е чужда. Неслучайно се кефя на това, че жена ми не ме е познала в „Сизве Банзи е мъртъв”, да не ви го играя сега, че ще се разроша. От един много пълен мой колега костюма му три пъти го свиваха, за да ми стане така, че да не мога да дишам – каре, бяло и черно. И се носи една мека шапка в една много шарена торба. И човек, който не е виждал нито кръчма, нищо не знае, като тревата е, и отива да си прави снимка, Стефан Данаилов му прави снимка. И ще се напишка жената от смях и се страхува да не ѝ се смеят другите, че се смее на мъжа си. Ето разказвам смешни истории. Давайте за „Аскеер“-а.

– Тази година е много специална за вас, взехте страшно много награди в продължение на 2 месеца само, включително и от президента Румен Радев за цялостен принос към изкуството и културата, от „София филм фест“ за принос към българското кино. Сега предстои да вземете за цялостен принос на Академия „Аскеер“ към българския театър. Коя награда ви е най-ценна и въобще можете ли да ги степенувате?

– Не знам коя ми е най-ценна, но артистът обича да получава награди, колкото и да са много. За цялостна дейност съм почнал отпреди 20 г. да получавам и тогава ми беше много смешно. Казвам: Тия хора какво ще ми дадат, като стана на 80 г., смеейки се на себе си, че няма да доживея. Ето, доживях и сега ако ви кажа, че са 5-6-7 за цялостна дейност, ще ви излъжа, не знам точно даже. С това не се оплаквам, напротив, приятно ми е. И те ми се сърдят защо не взех наградата на Съюза на артистите.

– Защо не я взехте?

– Христо първо ми се обади по телефона и аз му казах всичко на него. След това не съм говорил, но той ме принуди да говоря, когато е излязъл и е казал: Той батьо Васьо говори за преди нас. Не, преди него, със Стефан Илиев, със Стефан Данаилов и аз направихме 2-3 закона, които не се провеждат, Христо, не се провеждат, затова казвам, че няма театър. Има в провинцията 4-5 театъра, да не ми се сърдят колегите. Не е театър този, в който играят трима-четирима като мен на половин бройка, едно-две деца, които са от този град и затова са  отишли, защото ако отидат в другия, няма къде да живеят. Защото аз когато станах директор в Хасково, станах с условие – да дадат 9 апартамента и 5 тавански стаи в новия блок. Дадоха ми ги! Сега разбрах, че са продадени. Но ето – и синът ми беше режисьор, няма къде да живее, няма какво да яде. Закони има, само че не е участвал Христо, а Стефан Илиев е участвал, разбира се, той беше против закона за театъра във Великото народно събрание, това е истина и ние не го приехме.

– Добре де, като заговорихте за Великото народно събрание, вие тогава сте се отказали от заплатата си. Сега, от позицията си в днешния ден, съжалявате ли, че го направихте.

– Не, по принцип никога не съжалявам. Тогава имаше цяло движение. Аз ги записах – 131 души. Останахме само аз, Нешка, Панкратий и Светлин Русев. Аз преди 1-2 години отидох по друг повод да взимам стажа си. Оказа се, че и това не са ми зачели, и са прави, защото аз бях на щат във Военния театър и ме беше срам да вземам от две места заплати, пък и снимах през това време, заснех 4 филма. И въобще на втората седмица разбрах, че съм сбъркал мястото, където съм отишъл. Още там започнаха идиотщините. Сега разбирам, че не заслужават тези пари да ги остави човек.

– След такава дълга кариера може ли да кажете с кои от Вашите колеги Ви е било най-приятно да работите, било то актриси или актьори?

– Аз дойдох тука в „Старата дама” и репетирах с Кондов, с Наум Шопов, с Любомир Димитров, с Емилия Радева. Разбирате ли, втори курс бях и настъпих Кондов, щях да му счупя крака от притеснение. Аз бях много слаб и Леон ме сложи по тиролски къси гащи, с две щеки отдолу, с шкембе и с руса перука. Можете ли да си представите – на 22 години, бях като пълен идиот.

– Бяхте ли конкуренция с тези големи актьори?

– Разбира се, това исках да Ви кажа, че Митко Миланов, когато напусках театъра, да ида в провинцията, задължително – деца, държавата ни праща да се учим и след това ни праща да станем артисти…Артист ставаш след петдесетата роля. Аз се върнах тук с около 30 роли и още не бях артист. Но когато направих 50 роли, 10 години вече бях актьор, и станах заслужил артист. Исках първо да кажа, че с Наум Шопов много дълго партнирахме, воювахме с него.

– Правехте ли си номера?

– Много! Наум обичаше да играе сам, но аз го докарах дотам, да ми каже един ден: „Прав си! Добре де! Прав си!”, и псуваше на старозагорски с отворено „а”. Не може двама души на сцената и той да играе сам. Има един монолог примерно, който някой път той не го казваше. Казва: „Ти си”.. Казвам: „Не съм, имаш цял монолог” – това си говорим на сцената, пред публиката. И на този монолог примерно той играеше и накрая винаги му ръкопляскаха. Но на мен не ми обръща внимание, а той го играе на мен, за мен. И аз му казвах, като не му ръкопляскат: „Тоя път няма, кофти стана, миналия път беше добре, когато ме включваше и мен”. И накрая, последните години ми каза: „Прав си, партньорството е голяма работа!”.

На последното ни представление той не дойде. На петстотното. Не му се сърдя. Не дойде, защото се беше разсърдил, че не го покани тук Стефан да играе Паница. То не стига, че аз бях стар за Стамболов, ами Паница е бил на 25 години, а Наум вече беше на 60 и няколко и беше се разсърдил. Не дойде на петстотното представление тоя старозагорец. Но аз помня, че бях в телевизията, когато почина. Аз имам от малък такива събития вкъщи и не ходя на поклонения, но го поздравих с една част от монолога ми, който сега казвам в „Дон Жуан, завещанието на един целомъдрен женкар“: „Господи, там горе не се задават въпроси, знам, но толкова искам да те питам: Там горе има ли любов, Господи? Ако няма, не е страшно, не бой се, там ще има любов, Господи, аз идвам!“.

– Имаше ли роля, която сте искали да изиграете и не сте успели по някаква причина?

– Вие знаете коя е, затова ли ме питате?

– Не, не знам.

– Не знаете ли, че аз много исках да изиграя Зобра гъркът. И сега вече театърът ми предложи, но Зорба е на 56 години, а аз съм на 80. Толкова я обичам, че не мога да си позволя, както и бай Ганьо не можах да изиграя. В един филм на Христо Христов има 3-4 сцени, и за него остарях, както остаря и Калата, когато го игра. Тогава трябваше Гришата да го играе, след това аз. Не може, това са два образа, които искат много енергия, много енергия. А тя…

– Кога ви идва да запеете?

– Вече много отдавна не ми се запява. Казах скоро, че наистина, като слушам прогнозата за времето, и аз се разревавам, защото утре времето може да бъде хубаво, а аз може да не съм жив. Интуитивно сега, лигавя се в момента, но така е. Моля се само за Асен Шопов да се оправи, защото ето той е човек. Сега се измъквам малко. В момента на 85 години му се играят 5 пиеси в 4 театъра. Айде някой режисьор да ми се похвали и да не го обявяват за демоде, а да дойдат да му видят спектаклите.

– Длъжник ли сте на семейството си заради кариерата?– Ами да. Не се замислям. Да, разбира се, всеки е длъжник. И жена ми ми е длъжница, че съм я траел и аз съм ѝ длъжник, че ме е траела. Просто се замислих, защото вкъщи много-много не усещат актьорските ми проблеми, защото има артисти, които пред премиера са в „цикъл”. Няма такова нещо, но аз поначало съм си труден характер. Овенът е достатъчно да бъде Овен, а пък и актьор като бъде…жестоко. Другите ги държа встрани, даже сега малките си внуци не ги водя много-много на театър. И малкия ми син за първи път, като го заведох, се разплака.

Семейството е много важно, аз не съм се развеждал, ако знаете. Мъчим се само с една жена вече 53-4 години, но съм ѝ благодарен на нея, защото пък тя е много интелигентна. Тя ми е така…малката брадвичка, дето кастри нещата. Нея не мога да я излъжа. Хората не бива да остаряват, особено жените. Цяло есе написах едно време в списанието на жена ми: Господи, ако те има, моля те поне жените да не остаряват!

– Имате феноменална памет! Във всички Ваши интервюта, които гледах, цитирате някои от Вашите герои. Изумена съм, даже имах въпрос,но няма да Ви връщам натам, дали си спомняте кандидатстудентските материали във ВИТИЗ?

– Е, как да не помня. Аз помня Ричард III, която ми беше втората роля…“В разкошно лято слънцето на Йорк превърна зимата на нашето недоволство“, но това е малко старческа памет.. Дайте да си говорим за „Аскеер“-а!

– Понеже „Аскеер“-ът се дава в навечерието на 24 май, накъде според Вас отива българската духовност.

– Бяга в чужбина. Много ме е страх за това кои напускат и кои остават и дали се връщат. И духа, за който ме питате, защото аз съм играл и в чужбина много. Ходех в Америка и в Канада. И няма да ида вече в Канада, те и там са разделени на три. Извинявайте, пак се връщам към черното. Но питам: „Защо една трета от салона?“, „Защото сме разделени, вика, на три – имигранти преди 9 септември, след 9 септември и след 10 ноември.“ И там, специално за Канада, се делят.

Чакам, чакам нещо да стане, за да се върне този дух и да го видим какъв ще бъде. Много ме е страх, ето, все антинещата. Ще кажа пак за духа, какво ме е заболяло в последно време. Чувам, че учителите, за да доведат учениците на театър, една част от тях искат комисиона. Побърквам се от това бе, ей хора! Мен учителите ми по литература са ме направили актьор и всички, които познавам. Те правеха драматизации на произведенията, които учим, за да ги научим. Те и музикантите са ни направили хора на изкуството. Не ги водете само на „Железният светилник”, защото го учат. Научете ги да ходят на театър. Иначе никакъв дух няма да има. Българският дух не се създава само на 3 март, като пускаме възрожденски песни и т.н. Духът започва от семейството, от учителя, от театъра, от песните, които баба ти ти пее. Не се връщам назад, защото съм вече възрастен, но това е пътят, нашето си, нашето да се вкопчим тук. Иначе дано светът е мирен, защото е много тревожно в последните месеци / blife.eu

Сайта не носи отговорност за написаните коментари

Loading...

loading...

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here